След като решението ми да спра да пиша в стария си блог заради неуредици, бъгове, 2-3 неприятни потребители, поредица от предложения "аз ще гласувам за теб, ако ти гласуваш за мен" и т.н. все в тоя дух, дълго се чудих какъв ще е първият ми пост в новото "Мило, дневниче". В един момент спрях да се чудя - реших, че поста ще бъде какъвто дойде. И ето го дойде. Поста всъщност ще е цитат от една книга, която чета в момента и предпочитам сами да откриете коя е - за да не се откажете да прочетете цитата поради предрасъдъци (моля на база този ми коментар не почвайте да търсите коя е, а просто прочетете цитата). Книгата е издадена през 1926 г., но написаното в нея важи със страшна сила за днешното българско политическо пространство, големи части от българската провинция и въобще за България като цяло.
А при нас не само пропускаме да направим необходимото, но разрушаваме и малкото, за което имаме щастието да научим в училище. Ако нуждата и несгодите не са унищожили от паметта на народа всички хубави спомени за миналото, то все едно тогава ще се постараем да го отровим така, че да забрави за тях. Представете си само конкретно.В сутерен, състоящ се от две полутъмни стаи, живее седемчленно работническо семейство. От петте деца най-малкият е, да кажем, на три годинки. Това е точно възрастта, когато първите впечатления се възприемат много силно. При даровитите хора спомените от тези години живеят до най-дълбока старост. Теснотията създава крайно неблагоприятна обстановка. Споровете и кавгите възникват вече само заради нея. Тези хора не просто живеят заедно, те се задушат взаимно. Най-малкият спор, който в по-просторна квартира би се разрешил от това, че хората ще се разотидат в различни кътчета, в тази обстановка често довежда до безкрайна свада. Децата някак си понасят тази обстановка; те също често спорят и се карат, но бързо забравят кавгите си. Когато обаче възрастните се разправят всеки божи ден, това приема най-отвратителните форми и тежките методи на нагледното обучение се отразяват неизбежно и върху децата. А когато взаимните караници между бащата и майката стигнат до там, че той в пияно състояние се обръща грубо към нея или даже я бие, тогава хората, които не живеят в подобна обстановка, не могат даже да си представят до какви последствия води всичко това. В тази среда вече и шестгодишното детенце научава неща, които могат да уплашат и един възрастен. Морално отровен и физически недоразвит, младият гражданин, често и с въшки, тръгва на училище. Горе-долу се научава да чете и пише, но това е всичко. За това да учи вкъщи в подобна обстановка, не може да става и дума. Напротив. Бащата и майката в присъствието на детето хулят учителя и училището с такива изрази, които не бива и да се предават. Вместо да помагат на децата да се учат, родителите по-скоро са склонни да ги сложат на колена и да ги набият. Всичко, което се налага на нещастните деца да чуват в такава обстановка, в никакъв случай не им внушава уважение към обкръжаващия свят. Няма да чуят нито една добра дума за човечеството въобще. Всичките учреждения и власти тук се подлагат на най-жестока и груба критика, — започвайки от учителя и завършвайки с главнокомандващия на държавата. Родителите ругаят всички и всичко — религията и морала, държавата и обществото — и често по много грозен начин. Когато такова момче навърши 14 години и завърши основно училище, то в повечето случаи е трудно да се реши какво в него преобладава: изключителна глупост, тъй като училището не може да го научи на нищо сериозно, или грубост, често свързана с такава ненормална за тази възраст безнравственост, че косите ти се изправят.Още отсега той няма нищо свято. Нищо забележително не е видял в живота и предварително знае, че по-нататък всичко ще стане още по-лошо в живота, в който той навлиза. Тригодишното момче се е превърнало в петнадесетгодишен юноша. Той няма никакви авторитети. Нищо освен мизерия и мръсотия този младеж не е видял, нищо, което би могло да му вдъхне ентусиазъм и стремеж към по-възвишеното. Но сега му предстои да премине през по-суровата школа на живота. Сега за него започват онези мъчения, през които е минал баща му. Той по цял ден се шляе. Връща се вкъщи късно вечерта. За развлечение пребива нещастното същество, което се нарича негова майка. Изкарва си яда с груби ругатни. Накрая му се изпречва „щастлив“ случай и той попада в затвор за малолетни, където „усъвършенства“ образованието си.А нашите благочестиви буржоази отгоре на това се учудват, че този на този „гражданин“ му липсвал достатъчен национален ентусиазъм.Нашето буржоазно общество спокойно наблюдава как чрез театъра и киното, чрез упадъчната литература и сензационните вестници всеки ден тровят народа. И след всичко това продължава да се учудва защо нашите народни маси не били достатъчно нравствени. За това бях много чел и много учил.Ще кажа и това, че под „четене“ разбирам може би нещо съвсем различно от това, което смята преобладаващата част от нашата така наречена „интелигенция“.Познавам мнозина, които „четат“ безкрайно много — книга подир книга, буква по буква, и въпреки това не мога да нарека тези хора по друг начин освен „начетени“. Разбира се тези хора притежават голямо количество „знание“, но техният мозък е съвършено неспособен що-годе правилно да усвои, регистрира и класифицира възприетия материал. Те изобщо не притежават способността да отделят в книгата ценното от ненужното, да задържат необходимото в главата, а излишното, ако е възможно, просто да не виждат и при всички случаи да не се обременяват с баласт.Защото четенето не е самоцел, а само средство към целта. Четенето има за цел да помогне на човека да получи знания в областта, в която са неговите способности и целенасоченост. Четенето предоставя на човека онези инструменти, които са му нужни за професията, независимо от това дали става дума за обикновена борба за съществуване или за удовлетворяване на по-високи потребности. От друга страна, четенето трябва да помогне на човека да си изгради общ мироглед. Във всички случаи е еднакво необходимо съдържанието на прочетеното да не се отлага в мозъка като съдържание на книга. Задачата не е да се обременява паметта с определено количество книги. Трябва да се стремим в рамките на общия мироглед мозайката от книги да намира своето място в умствения багаж на човека и да му помага да укрепва и разширява светоусещането си. В противен случай в главата на читателя ще има само хаос. Механичното четене се оказва съвсем безполезно независимо от мнението на нещастния, нагълтал се с книги читател. Такъв читател понякога напълно сериозно смята себе си за „образован“, въобразява си, че добре е опознал живота и се е обогатил със знания, а същевременно колкото повече трупа такова „образование“, все повече и повече се отдалечава от целта си. Накрая той ще завърши или в санаториум, или като „политик“ в парламента. Който работи така над себе си, никога на успява да използва хаотичните си „знания“ за целите, възникващи пред него във всеки един момент. Умственият му баласт е насочен не към живота, а към мъртвите книги. И въпреки че животът много пъти ще го подтиква да взима действително най-ценното от книгите, този нещастен читател ще съумее единствено да се позовава на някоя страница от прочетеното, но не и да я прилага в живота. Във всеки критичен момент такива мъдреци с пот на лицето търсят в книгите аналози и паралели и разбира се неизбежно правят грешка.Ако това не беше така, то политическите действия на някои наши учени-управници щяха да бъдат напълно необясними. Тогава щеше да ни остане единствения извод: вместо патологични наклонности те притежават чертите на обикновени мошеници. Човек, който умее да чете правилно, ще успее от всяка книга, всеки вестник и всяка прочетена брошура да вземе всичко ценно, което действително има не само преходно значение. Той ще успее да разчлени и усвои новия материал така, че той да му помогне да уточни и попълни по-ранните си знания и да получи нова информация, която ще му помогне да обоснове правилността на възгледите му. Ако пред такъв човек животът внезапно постави нови въпроси, паметта му моментално ще му подскаже онова от прочетеното, което именно е необходимо в дадената ситуация. От материала, натрупан в мозъка му в продължение на години, той бързо ще успее да мобилизира нужното му за изясняване на поставения нов проблем и за правилния му отговор.Само такова четене има смисъл и цел.Този оратор, който не успее в тази последователност да усвои материала си, никога няма да е в състояние, натъквайки се на възражение, достатъчно убедително да защити собствения си възглед, даже и той да е хиляди пъти правилен и да съответства на действителността. Във всяка дискусия паметта непременно ще подведе такъв оратор, в нужната минута той няма да намери нито доводи в потвърждение на своите тезиси, нито материал за опровергаване на противника. Ако става въпрос за оратор, който може за засрами само себе си, то това е половин беда: много по-лошо е, когато сляпата съдба направи от такъв всезнаещ и заедно с това нищо не знаещ господин ръководен орган на държавата.
Взето от тук поради мързел да го препиша.
Моля, не ме съдете заради четивото или съгласието ми с автора. В случай, че пренебрегнете молбата ми, вашият коментар ще бъде изтрит.
Няма коментари:
Публикуване на коментар